2022-05-30 15:13:33
Психичното страдание идва като сигнал за неразрешими конфликти, неразбирателства със себе си и паралелно с това старанието да отговорим на очакванията на другите.
Фактът, че страдаме по една или друга причина е повод да се почувстваме отдалечени в общуването си с близки, приятели и семейство. Но онова, което не разбираме е, че за да съществува близост с другите на първо място трябва да имаме силна връзка със самите нас.
При работата с клиенти от различен социален статус, пол и възраст се открива много общо помежду им. Всеки един е погълнат от желанието да отвърне на представата на другите за самия него. Така неволно околните се превръщат в съучасници и дори причинители на психичната болка. Те са угрижени от промяната, настъпила в поведението на близкия си и се стремят да я премахнат. Но често не допускат, че е необходимо време, възможност и пространство на това негово страдание да се разгърне, за да бъде преодоляно. С други думи понякога е нужно да оставим другите в личната им битка, в личният им катарзис.
Често клиенти с тревожни, панически разстройства споделят, че се чувстват буквално притиснати да отговорят на очакванията на околните да се справят с проблема си възможно най-скоро.
Чуват изказвания от типа:
„Не си същият”
Преди беше весел/усмихнат/жизнерадостен/разговорлив – какво ти става?
Защо всъщност пиеш/вземаш лекарства/ си затворен, занемарен, тъжен и т.н когато изглежда, че всичко ти е наред?
Имаш семейство, деца, мъж/жена, къща – не си ли доволен?
Бъди благодарен за това, което имаш и се стегни!
Някои нямат нищо, но не са започнали да се оплакват!
Има хора с много по-тежък живот от теб!
Всички те си приличат по едно – вместо да покажат съпричастност, разбиране и състрадание съдържат упрек, неглижиране, липса на емпатична свързаност с нуждите на страдащия. И най-вече внушават силно чувство на вина. Самият страдащ попада в омагьосания кръг на вината – собствената и насочената към него отвън. Той напълно осъзнава своето безсилие и непълноценност – те са именно капаните, които поставят ограничения пред волеизявата му. Това му състояние е причинено основно от самообвиненията му, неговите неспособности, предразсъсъци и стереотипи, както и възникналото несъгласие между желания, нужди и съответно тяхното осъществяване в реалността, във взаимоотношенията и връзката с другите.
Онова, което се оказва още по-голям проблем е, че клиентът среща подобно отношение от лекари и специалисти, имащи задачата да боравят с неговото здраве.
Какво се получава?
Клиентът е попаднал в клопката на зависимост, токсичност или тревожност. Това се е случило когато по някаква причина е спрял да се грижи за себе си, да отдава полагащото се на личните си нужди, стремежи, мечти и всичко онова, което търси сърцето му. Тоест, спрял е да дава любов на самия себе си. Всяка дисфункционалност възниква в момента, в който изключим себе си от сценария на собствената си действителност.
Когато отвън той срещне отхвърляне, осъждане, неглижиране, стигматизиране, обвинение срещу личностната си изява, той всъщност получава потвърждение на собствената си оценка за личната си непригодност.
Личността, попаднала в неразборията на чувствата и емоциите си, в невъзможността да се справи започва да отхвърля части от себе си, които определя за неприемливи, срамни, неадекватни спрямо изискванията на морала, нормите и правилата на действителността. Така страдащият се оказва двойно отхвърлен – първо от самия себе си, после от другите. Това е достатъчно условие за фрустрация – всеки човек чувства нужда да бъде свързан с другите, това определя до голяма степен неговата стойност и роля. Но онова, което в действителност му пречи е факта, че е загубил връзката със самия себе си.
Целта на терапевтичния процес е да изгради достатъчно силна вътрешна основа, която да съхрани личността в моменти на самота, трудности и кризи. Също така е от огромна важност той да получи усещането, че онова, което преживява не е повод да бъде осъждан, нито отхвърлен, а да се научи да дава сам на себе си състрадание, вместо критика.
В процеса на споделяне клиентите често си задават едни и същи въпроси :
Редно ли е да изпитвам тези и тези чувства?
Нормално ли е да преживявам тъга, когато трябва да съм щастлив?
Това ме дразни/гневи/изважда от контрол – не мога ли просто да съм спокоен?
Всички ми казват, че нямам причина за безпокойство и въпреки това го има – какво да направя?
Лош ли съм, защото ревнувам, плача, крещя, мълча или изпитвам ненавист?
Какви са отговорите на всички тези въпроси?
Да, редно е. Каквито и да са чувствата ти.
Да, имаш право .
Да, всичко, което чувстваш е валидно за теб самия, независимо как го виждат другите.
Да, можеш да страдаш, да искаш да си сам.
Да, нормално е да не си винаги усмихнат.
Да, съвсем естествено е да не успяваш да си винаги силен, жизнен и отзивчив.
Да, няма нищо лошо в това, че грешиш.
Да, ти си добър дори, когато се страхуваш, дори когато си тревожен, мрачен, умислен и угнетен.
Всички тези твои настроения, преживявания, проявления в поведението валидират твоята жажда да изразиш себе си. Да се чуеш. Да си дадеш внимание и състрадание.
Тук идва и един често срещан отговор – Искам да съм добър и да постъпвам правилно към всички.
Добър си до момента, в който спреш да имаш контрол над поведението ти и то нарани някой друг.
Добър си до мига в, който избереш да се погрижиш за другите, а пренебрегнеш себе си.
Добър си докато не прекрачиш бариерата на собствените си граници, за да угодиш на натиска на нечии желания.
Добър си, но спираш да бъдеш, когато вече не изпитваш любов и състрадателност и грижа към своите нужди.
Да си добър спира да важи, когато в стремежа да бъдеш добър за околните поставяш себе си в затвора на дълга, примирението, отговорността без тя да включва теб самия.
Тревожно е колко хора живеят с нагласата, че е нужно да отговарят на изискванията на средата и обкръжението си до такава степен, че изцяло пренебрегват съкровените си нужди и желания.
В основата си терапевтичната работа се фокусира върху процеса на трансформация на личността – човек сам усеща, че се е появила необходимост нещо да промени, нещо да премахне, от нещо да се освободи, за да надрасне себе си. Целта е човек да съумее да бъде същевременно грижлив към себе си и да остане свързан с другите. А това изисква той да е готов да се променя.
Кризите, фрустрациите, вътрешните конфликти и катарзисните преживявания всъщност са изключително полезни за развитието на човека – те го насочват към онези негови страни, които той отрича, отхвърля или отказва да подмени с нови. Личността не е цялостна и статична, а търпи непрестанни промени през всички етапи на развитие. Това отчасти се дължи на необходимостта тя да се адаптира успешно към условията на средата, същевременно изграждайки себе си чрез формиране на уникалната си идентичност. Промените обикновено причиняват болезнени усещания и преживявания на съпротива срещу загубата. Загуба на предишното ни Аз, което е длъжно да отстъпи пред новото, модифицирано, усъвършенствано Аз.
Важно е хората да осъзнаят необходимостта си да се променят и надрастват периодично – само така ще успяват да усещат себе си победители в най-голямата си битка – със самите себе си. Най-същественото удовлетворение за всеки един идва когато си успял да преодолееш собствените си демони – страхове, непълноценности, ограничения. Тогава ще отпаднат и всички страдания на тяло и психика, които са последици от неслучилите се битки за нашия прогрес.
Текст: Габриела Гатева