2019-04-30 11:28:30
Обществото ни и ние самите като елементи от него, не сме съвършени. Докато ходим на работа, излизаме на заведения, културни мероприятия или гуляем в свободното си време, ние се срещаме с много различни хора и заедно изграждаме някакво случайно мнозинство, с което неведомо се оприличаваме (или с което сме в контра). Често става така, че когато взаимодействаме с другите, ние съвсем неведомо се сливаме (или ни тегли натам) с някакви общи социални характеристики, актуални за времето, възрастта, статуса и благодарение на социалните и поведенчески науки – съвсем ясно описани стереотипи на мислене и поведение. Простичко казано – вродената ни тенденция към конформизъм или пък анти-конформизъм... за полярности ще говорим. Понякога това звучи доста конспиративно (младите съсипаха тая държава, американците са виновни за всичко, пусти комунисти и т.н. – научихме се да обвиняваме другите и това е) и като от научно популярен трилър, но противно на феновете на конспиративни теории или космически карми, дори не се налага някой да оркестрира някакъв стандарт или тренд, за да кълвем на него. С появата на нещо ярко в обществото, хората с несигурност там са склонни да заемат полярната позиция в своя защита.
С еволюцията на комуникациите виждаме какво стои в центъра на прожекторите. Не осъзнаваме, но с поведението си нормализираме някакви черти (или отреагираме противоположностите им), пускайки се по течението на това около нас и с достатъчно упражнение, това става нашата комфортна зона и основен стил на взаимодействие. Естествено, понякога се свързваме със полярността на това, с което сме свикнали и чувството е някак освежително, даже облекчаващо, нали? (освен когато е травмиращо, разбира се)
Полярностите имат всякакво въплъщение в живота ни, било то отношението ни към храната, към правителството, работата и ролите ни, другите хора (познати и непознати) и най-вече отношението, което имаме към себе си (стига да разпознаваме, че имаме трайно себе). Тук искам да акцентирам върху полярността на чувствата ни и нагласите, които имаме. Като това да превключваме между любов и омраза към някого, към себе си, тялото си, любимите си занимания и т.н.
В гещалт терапията често търсим полярностите, понеже това са двете крайни точки на нашите нагласи; границите, в които могат да се движат нюансите. Когато имаме повече яснота за това как полярностите управляват поведението ни, това вече няма толкова контрол над нас и може да правим крачки към нюанси. Нюансите се набавят чрез осъзнатост, упражняване на новости, на рискове.
С установяването крайните граници е по-лесно да търсим или изграждаме някакво съдържание между тях и да разпознаем душевната си палитра, която да ни дава смирена и качествена стойност и да ни бъде от полза в ежедниевието.
Не е тайна, че често и настойчиво стоим със смътното усещане, че нещата са черно-бели и не могат да бъдат по друг начин. Черно-бяло, Ин-Ян, любов-омраза и Добро-зло често звучат абстрактни, ако не сме свикнали да асоциираме чрез метафори, за това по-конкретно можем да илюстрираме полярностите чрез ежедневните ни поведенчески прояви на ярост и смирение, мързел и преумора, любов и омраза, преяждане и гладуване.
Това, на което искам да спрем (понеже вярвам, че е ключово) е проявата при общуването ни с другите под формата на токсични срам и нарцистичност. Понеже смятам, че полярните възприятия, които изграждаме са вследствие на взаимодействие с другите (в ранното ни детство), вярвам че точно от там може да намерим и внесем новите нюанси и да ръководим живота си по-осъзнато, автономно и пълноценно.
Та... какво е срам и какво нарцистичност?
Токсичният срам е чувство на смаляване. Възприятие и усет за ниска собствена значимост.
В зависимост от своята интензивност срамът е полезен. Той е смесен елемент на чувството за емпатия, който ни дава усет за състоянието и границите на другия човек срещу нас, но в интензивна степен ескалира до усещане за незначителност, малоценност, слабост, незнание, неумение и т.н. В екстремна форма – не искам да ме виждат, да ме чуват, чувствам се малък, безпомощен и без особена стойност... по-добре да съм някой друг.
Токсичният нарцисизъм е обратното – чувство за величие. Възприятие и усет за големина и значимост. В здравословна степен той е увереност в кожата си, чувство на самоуважение, устойчивост пред (ин)директната агресия на хората.
Но също така, може да гнояса до изсилено чувство за величие, грандоманство, всеспособност, всесилие, мащаб, големина и объркан контрол. Искам да ме видят и чуят, понеже заемам толкова важност и размери, че би било невъзможно другояче. В крайната си форма минава за натрапчива арогантност.
Тези две полярности не дават реална оценка на нашата стойност, качества, самочувствие, размери или възможности. Те са просто проекция (и продължение) на едни ранни наши отношения и възприятия, които поради своята системност и честа натрапчивост, не сме имали пространство и време да актуализираме и прибавим нюанси към своя репертуар. Но, тъй като времето не чака никого и нямаме хигиената да се грижим за своята емоционалност, тези нужни актуализации често остават неглижирани и въврим с полярностите си.
Споменахме вече как обществото ни не е съвършено и как съответно ние не сме. Не сме съвършени приятели, не сме съвършени партньори и категорично не сме съвършени родители. Оттук нещата могат да станат горчиви, така че съветвам да спрете да четете за секунда и да прецените нещо за себе си. Ако усещате и вярвате, че имате добра връзка със своите родители и/или деца, затворете тази страница. Наистина може да не е за вас. Ако смятате, че отношенията с вашите родители и/или деца са груби, изискващи и неблагодарни, въпреки най-добрите ви и откровени усилия и искате да видите една-две потенциално болезнени перспективи, останете.
Според множество хуманистични и екзистенциални теории за личността, (но и мисля, че ако се вгледаме в душите си искрено) можем да намерим едно ирационално и вродено чувство към растеж, реализиране и себе-актуализация. Всеки човек, с който съм общувал, без значение дали е родител, от какъв пол, възраст, статус или етнос е, говори за това пряко или между редовете и го подсилва с излъчването си, темпото на говора и жестовете си, вълнението и подробностите, в които влиза докато говори. Не зависи особено и от културата на даден човек, въпреки че единственото, което културата променя е нивото на ограничения и рестрикции на това чувство. Не го премахва. Но, нека за сега не отиваме там.
Всеки човек, без значение какъв е, често има конкретна представа, очакване и даже ясна цел за това какво трябва да прави за да актуализира себе си и да усеща пълнота. Рядко обаче, човек е осъзнат за чувствата и мотивацията, които го движат към тези мисли, нагласи и поведение. И това движение може да е толкова силно и заслепяващо, че може да игнорира останалите хора наоколо и свързаността с тях. Тук се появява и токсичният нарцисизъм. Той е доминиращата ниша, която се опитва да скрие срамът от нашето НЕреализиране (каквото и да значи това), дребност и всичко онова, което възприемаме в себе си като незначително.
Токсичният срам и нарцисизъм за двете страни на една монета.
Да вземем илюстрация на отношение родител-дете като пример, така че всичко това да успее да придобие по-фин контекст. Не всички имаме поглъщаща професионална амбиция, но всички сме деца или родители в живота си.
Сега е много популярно да се говори как „децата са изпитът, който родителите държат пред бог“ и се наблюдава едно „професионално“ и всеотдайно родителство, омаловажавайки факта, че от другата страна има жив, чувстващ, възприемащ човек, различен от родителя. В този изпит всички се стремят към отлична оценка, без значение дали съзнателно са се записали за този СИП, дали им е интересен и колко добре подготвени са за него. Силата и обсебването от идеята за собствена актуализация чрез родителство е правопропорционално на чувството за срам и собствена незначителност (както може би всяко друго обсебване). Този мотиватор може да е толкова силен и неосъзнат, че да ограбва хората от панорамата за множеството други аспекти в живота им, превръщайки се във фикс идея, затваряйки ги за живота.
Силата, значимостта и контрола, която един родител придобива докато упражнява своето родителско кредо могат да станат правопропорционални на слабостта, зависимостта и податливостта в детето му, ако това става под стриктни правила и децата нямат пространство за себе си, своите желания и изследване.
„Най-голямото бреме на плещите на децата
е неизживеният живот на техните родители.“
К.Г. Юнг
Ако в идеята ни за себеактуализация не влиза пряката отговорност за други хора (деца или болни), където живота им да бива ощетен или повлиян кардинално от нашето упражняване на контрол, това дори може да е добър знак, че един човек може да е посветен в усвояване и майсторлък на нещо, което да интегрира като свое качество и умение (и здравословно да обгрижи чувството си за срам и малоценност). Но тъй като формирането на полярността срам – нарцисизъм се ражда в отношението родител-дете (и може да се подсили от околната среда), нека продължим по-надълбоко там.
Имаме достатъчно факти. Сега нека свържем точките. Ако по-рано в описанието на срама намерихте доста черти, характерни за децата и в описанието на нарцисизма открихте черти, характерни за „зрели хора“ и родители, значи сме на една страница.
Често, когато отношенията с нашите родители и/или деца куцат и присъства някаква доминация или контрол, (и имат прояви в другите ни отношения) това може да е индикатор, че сме част от нарцистично поле (което в контекста на нашата държава е често). Тогава отношенията между двама или повече души е свързано помежду им и в процеси на съ-зависимост и често се наблюдава една борба за контрол, манипулация помежду им или чист пазарлък (без различни гледни точки, това се превръща в норма).
Полярността се изразява в това, че в зависимост от (крайно експанзивно или безпардонно) поведението си, контролиращият преувеличава със своята важност (сила на гласа, внася коментари смаляващи другите), което му дава усещане за сила и големина за сметка на другите, с това бягайки натрапчиво от своята малота. От своя страна, "мълчаливите", чрез примирението си, дават покана и позволение за именно такова поведение и отношение към себе си.
Това може да се види и като „родителски“ (или по-скоро нарцистичен) капан, в който много хора попадаме без дори да ни се налага да сме родители. Това могат да се превърнат в нормите ни, първосигналните ни възприятия за света и отношенията.
Когато сме деца е лесно за големите и силните да упражняват контрол над нас и да посичат всякакво поведение на бунт, разногласие и диференциация. Децата, на свой ред, интегрират подобно отношение и неосъзнато отреагират на всякакъв бунт, разногласие или диференциация, често в стремеж да не се срещнат със своята наранена си и унизена детска част.
„Спонтанността ти бе отнета от сериозността“
Дзен
Случва да говоря с родители и деца, които имат противоречиви чувства едни към други и към себе си. Дали тези отношения не са свързани? Дали са откровени в мислите и действията си спрямо това в чие име са посветени? Никога не е напълно ясно (предвид трудността на едно съ-зависимо отношение), но връщайки се на спонтанното ни чувство за себеактуализация от по-горе, е ясно, че всякакво вмешателство и фрустрация на това спонтанно чувство в децата води до гняв, полярен стремеж (напук на забраните) и понякога фиксация на действията в тази посока. Потискането на този бунт само влошава нещата допълнително. Всяка забрана просто усилва желанието, но заедно натежава чувството за недовършеност и тези неудовлетворени потребности продължават да стоят отворени във времето дори до старост.
Най-лесното и бързо решение за избягване на подобно нещо е откровен диалог между децата и техните родители когато има напрежение и неразбиране. Макар, че много родители са убедени, че правят каквото правят в изгода тяхните деца, рационалността на техните мотиви може е подвеждаща (част от идеален сценарий) и да не съответства с чувствата, които присъстват в тях тогава.
Не казвам, че в егоистичен стремеж родителите не се грижат или не обичат децата си. Важно е да се отчете, че силата и натрапчивостта на техните желания може да ограби децата им от спонтанност и качества, които да им помагат да живеят живота си по-здравословно и пълноценно. И че може да вкорени възприятия за един черно-бял свят, където има само хищници и жертви.
Важна е мотивацията зад действията ни, без значение какво правим и какви сме.
В думите на някои родители срещам разочарованието, че младите са разглезени, некадърни, не са склонни на жертви и неосъзнато разчитат, че винаги ще имат опора, дори и когато не се налага. Затруднявам се да им обясня по разбираем за тях начин, че това е положение, за което те са допринесли. Често със своя контрол, със своето поглъщане на инициатива и отдаденост, насочено повече към собствената си роля, суета и прикриване на своите несигурности, осакатяват трънливия, диференциращ и болезнен път на актуализация на децата им, който път би им изградил качествата, които търсят. Трудно е за някой, който 15+ години е живял в преповтарящи се обстоятелства да отчете и осъзнае перспективите и нюансите, че нещата могат да бъдат различни (с по-малко контрол).
В думите на някои деца срещам гняв и неприязън към родителите им и много други хора, които ги карат да се чувстват малки и незначителни, неотчели техният потенциал, вътрешен свят, желание към самостоятелност и актуализация. Трудно ми е да им обясня разбираемо, че яростта често им пречи да се свържат с благодарността, че въпреки своите ограничения и слепи петна, родителите са им дали това, което са имали и това, което са възприемали за важно и нужно. И още повече, с приемането на „лошите“ чувства, които таят, могат ясно да диференцират себе си от родителите си и израза на тези чувства да им даде нужното освобождение, оттам енергия за повече автономност и самореализация. Да им даде качествата, нужни вътрешни ресурси когато рисковете и трудностите започнат да тежат.
Във всеки случай, отговорите не са еднозначни, нуждите ни и вариантите за удовлетворяването им винаги са много. Единственото нещо, в което съм категоричен е важността на това да диференцираме себе си от другите.
Аз съм Аз. Ти си Ти.
Аз вървя по пътя си, Ти вървиш по своя.
Не съм на този свят, за да оправдая очакванията ти.
И Ти не си на този свят, за да опрадаеш моите.
Ако Аз и Ти се срещнем, това ще е прекрасно.
Ако ли не – продължаваме по пътя си.
Текст: Явор Трифонов