2019-06-10 12:46:20
В началото, когато започвахме своето обучение, често ни описваха терапевтичният процес като белене на лук. Тогава тоя образ ми се стори малко глупав и реших да избера свой собствен. Представях си терапията като археологична разкопка. Виждах го илюстрирано в главата си като внимателно изравяне на големи или малки елементи от някаква важна и древна антропологическа система и в зависимост какви инструменти използваш, с каква грижа, честота и интензитет, достигаш до някакъв успех и напредък като запазваш целостта на разкопката. Обогатявайки и въодушевявайки и себе си от чудотворните открития (и все пак е повече от това).
Навлизайки повторно в метафората за беленето на лука, разбрах, че той описва пет фази на терапевтичния процес (и също така на невротичност), където метафората е, че колкото повече слоеве обелваш, толкова повече сълзи има. Точно както при чистенето на лук.
С подробен анализ на това описание, не е трудно да се види, че тази последователност (понякога непоследователност) е паралелна не само с процеса на терапия, но и с процесите на нашите взаимоотношения, нашата отдаденост към дейностите си, които се оказват просто следствия от нашето ниво на невротичност и растеж.
Разглеждането на особеностите на процесът и детайлите на фазите му, според мен ни дават много актуална оценка за това, къде се намираме (в коя фаза) понастоящем и потенциално може да даде и някоя насока за това, през какво трябва да преминем, за да достигнем там където (си мислим че) искаме да достигнем в личностно, социално или професионално равнище. Ноооо, стига бля-бля.
Първата фаза е клишето. Това е нашето редовно и ежедневно поведение. Начините, по които сме свикнали да се държим и всичко „прилично“, с което би ни се искало другите хора да ни възприемат. Това е комфортната ни зона.
Без да сме инвестирали в предварителна лична работа, това е „филмът, в който живеем“, матрицата, която сме изградили за себе си и живота. Когнитивният ни и наративен Аз; „историята на живота ми“. Това е тая наша идентичност, която често разпорежда живота ни без да осъзнаваме решенията и посоките. Така са ни учили, така знаем от опит и разбираме нещата. Често се оказва, че тази ни идентичност ни пречи да вземаме осъзнати и нови решения.
Това е и първата ни точка на контакт при среща с някого (или нещо). Това е онази част от нашата самоличност, с която ни е най-лесно да се отъждествим и представим пред света. Нашето, така наречено его. Посрещаме света и хората с познатия си маниер, очаквания и предразсъдъци и много често, за много хора, тази фаза се повтаря в болшинството от отношения, поради липса на осъзнатост за мотивите, нуждите, пречките и може да стане защита от потенциалната заплаха за преминаването към повече дълбочина. Тази его функция притежаваме всички, понеже с времето свикваме с някакви наши характеристики и свикваме да разбираме себе си по определен начин, без да съзнаваме, че сме потенциално много повече. Това е важно и за общуването ни, понеже ни дава безопасност и структура (без значение колко тясна или широка) за разбиране на отношенията. Никой не излиза навън с готовност да говори за ранните си травми или брачни провали (да скача в дълбоките и интензивни фази) със който и да е, освен в безопасна среда или поради загуба на подобна (защитна) его-функция.
Страхотен образец за клише е песента “Pretty Fly for a White Guy” на The Offspring. Случая е доста преувеличен (и нарцистичен), но показва, че ако оставаме фиксирани в един образ, потребност или аспект от живота си дълго време, шансовете клишето ни да придобие доминация над живота ни, водейки към един и същи заключения са големи.
„Мерилото за интелигентността е способността да се променяш“
Алберт Айнщайн
Вторият слой на невротичност е този на фобията (съпътстван от преструвки). Той е резултат от положително разтваряне на клишето (за предпочитане на място, което има подкрепа и безопасност). Много от тревожните атаки, които ни спохождат неочаквано са вследствие на събития, които внезапно препъват клишето ни, но това е спорно и е свързано повече с базисни травми.
„Фобията“ се корени във това, че при общуване и някаква обратна връзка (била тя от приятел, познат или терапевт), получаване нова информация и осъзнаване за себе си, която е застрашаваща за клишето на Аза ни. Страхът е съвсем естествен, тъй като е заплаха за изграденото ни его, особено ако сме неискрени със себе си и останалите. Разрухата е част от съзиданието, но също важи и крилатата фраза, че истината боли. Растежът често е болезнен, още повече когато сме имали прекалено много години упражнения в затвърждаване на едно и също клише за себе си.
В терапевтичен процес, съвсем естествена (и неосъзната) е защитната реакция на пресилено подобряване и интелектуализация. „Навързваме“ си някакви неща на рационално ниво и започваме да говорим за невероятни прозрения, с недоумението как досега ни е убягвало. Но, в корена си, просто рационализираме, защитаваме се и отбягваме същественото. Затваряме се от дълбочината в себе си и дълбочината, която потенциално можем да срещнем в другите.
Престураме се на по-зрели и по-добри отколкото сме, в някакъв стремеж да тушираме новата тревожност, която се е появила и се стремим да скрием.
Това е фаза, която мисля, че всички можем да разпознаем в някакви моменти от живота си. Ако е имало момент, в който сте се отказали от някаква (нова) дейност, защото ви се е сторила трудна, плашеща или объркваща; ако сте имали отношения с човек или група от хора, които по някакъв начин са били плашещи, объркващи и сте решили да прекратите работата или контакта, това значи, че просто сте избрали да защитите себе си, спестявайки си болка, за която на този етап нямате капацитет да поемете.
„Ученето е да откриеш, че нещо е възможно.
Ние ползваме повечето си енергии за себе-деструктивни игри, самосаботаж. Правим го неосъзнато и предотвратяваме растежа си, в момента, в който нещо болезнено излезе на повърхността. Тогава ставаме фобични, бягаме и обезчувстваме себе си. Използваме всички популярни средстава за да предотвратим процеса си на растеж.“
Фриц Пърлс
НО! Ако имаме нужната подкрепа и земя под краката си и успеем да постоим с тревогата, която ни обзема, без да избягаме, значи имаме възможността да минем на следващата фаза. Интегрираме в себе си нов толеранс и пространство, но оттук насетне, с беленето на лука, сълзите стават повече. Вече сме приели, че сме повече отколкото знаем за себе си, повече добри и лоши, отколкото сме си позволявали съзнателно досега, но уви, нямаме опита за тези „нови“ характеристики.
Осъзнаваме нашите „нови“ нужди и особености, но не знаем как да ги направим съвместими със себе си и как да са в съзвучие с поведението ни и реализацията им. Намираме се пред голяма бариера и фрустрация. Оттук названието импас (безизходица), не е изненадващо за тази фаза на невротичност (и фаза на терапията). Често става така, че хората които търсят терапевтична подкрепа вече са в състояние на безизходица и всички традиционни способи за справяне не са дали никакво решение и движение.
Описано с други думи, това е етап на криза, на преход. Чувството на объркване е силно, понеже земята, по която сме свикнали да вървим е станала доста крехка, докато заедно с това се появява нова зема, по която още нямаме силата и увереността да вървим.
Виждаме какво се случва, разбираме какво се е случило с нас и сме приели (все още само на рационално ниво). Необяснимите преживявания, съвместно с телесните усещания започват да придобиват смисъл и също си даваме реална сметка за начините, по които, съзнателно или не, сме допринасяли и продължаваме да допринасяме за съдбата си. Но понеже новото си е ново и нямаме опит за това, не знаем какво да правим с това. Поставяме се в доста уязвима позиция и губим от времето си на „възрастни“.
Как да го променим и повлияем по различен начин? Осъзнаваме нуждите си, но не знаем как да ги удовлетворим. Ако знаем, средствата и поведението за това ни изглеждат плашещи и чуджи и целият този процес ни носи изтощение, мъка и объркване.
Потресаващ пример за безизходица е филмът „Омагьосан ден“ с Бил Мъри (Groundhog Day, 1993). В него, главния герой (Фил) се събужда всяка сутрин в една и съща календарна дата, на едно и също място, изживявайки едни и същи събития. Фил е обречен да се лута дълго време в малко градче, отразявайки един и същи репортаж, докато не осъзнава какво се случва и за почва да експериментира с проба-грешка, докато не осъзнава, че обича своя колежка и не намира автентичен израз на чувствата си (барабар с най-добрите си и бляскави човешки качества). Филма става прекалено захаросан към края и не отразява реално един терапевтичен процес (или промяна), но доста акуратно показва една фаза на безизходица, за която всички можем да си спомним, че не е минала с чак толкова самарянски завършек.
И това е така заради следващият слой на растеж (на терапия, на отношение, или инвестиция в дейност). И това е имплозията (знам, прекалено много чуждици взеха да стават, но ще слагам препратки и пояснения). Както знаем, ЕКСплозията е взрив. Много голямо количество енергия, която се разхвърля във всички посоки. ИМплозията е обратното. Много енергия, но рухването е навътре.
Често се случва така, че когато имаме тревожна нужда от подкрепа на приятел или роднина казваме епитети като „светът ми се разпада“ или „напът съм да рухна“. Може това да е просто метафорично изразяване, но чувството в подобна ситуация не е далеч от описанието. В света на психологията и на духовността (и може би на езотериката, не знам) това е метафората за смъртта. Човекът, който познаваме се променя (или е напът да се промени) вътрешно до толкова, че старите усещания и разбирания се възприемат все едно умираме. Това, което сме знаели за себе си и което ни е давало смисъл и стабилност губи значение, изчезва отношението с реалността, което е имало досега. И е почти естествено това състояние да е съпроводено с чувство на ужас, страх, дълбока потиснатост, апатия и дори депресия.
Много често изпитваме подобно нещо извън терапевтичен контекст, когато изживяваме съществена загуба, някаква форма на траур. Раздяла след дългогодишна връзка, смърт на близък, внезапна миграция, дори и нещо неодушевено (като плюшена играчка или талисман), към което сме с привързали силно. Загуба на някой или нещо, което е допринасяло за нашата цялост и за това как възприемаме реалността.
Темата е изключително чувствителна и субективно различна, за това не бих желал да влизам в подробности. За заинтересованите, препоръчвам книгата на Хорхе Букай – „Пътят на Сълзите“, но за по-цялостно и живо разбиране – консултация с психолог, терапевт (терапевтична инвестиция). Без значение особеностите, фазата е трудна и процесът е тежък, съпроводен с много болка и сълзи, траещ неопределно време, различно за всеки.
С достатъчно подкрепа от околните и собствена интеграция по пътя, имплозията (скръбта), естествено има край. И той предвещава началото на експлозията. Уви, няма много, което мога да напиша за това, понеже това е най-субективното от всичко. Оттук следват бели страници, чакащи да бъдат изрисувани и написани. Това е етапът на освобождението (едно от многото). Момент, в който новостите (или приемането на отхвърлените ни аспекти) са упражнени, подкрепени и интегрирани в нас, което дава нов заряд от енергия и кураж. Новото (или забравено старо) вече не е плашещо и отваря един свят на нови възможности и посоки. Разбираме себе си и света по различен начин. Нещата, които може би сме виждали в себе си (и света) като срамни, неприемливи или непосилни започват да стават съвсем достижими. Това е етап на експанзия, на отговорност, на осъзнати решения и готовност за приемане на суровата действителност и процес на дълбоко приемане на себе си. Процес на осъзнаване на ползите от автентичността и „истинският Аз“.
За мен тази фаза, преди да започна да инвестирам смело и отдадено в растежа си в гещалт-терапията, беше възможна и се виждаше само през изтощително усилие и дисциплина; уродлива степен на воля. Виждах света като изолиран и индивидуалистичен, където всеки трябва да се справя сам. Имах много страх и съпротива да покажа себе си с недостатъците, сенките, чувствата и мечтите си, въпреки че те са въздуха, нужен за огъня, който исках да разпаля. Повечето време съм чувствал себе си като екстроверт, човек търсещ силен и дълбок контакт с другите, но поради липса на адекватна подкрепа през необяснимите възрастови кризи, поставяне на неадекватни граници и отговорности, тежка и объркваща ранна среда, изградих страхове, предразсъдъци и поведение в противоположност на увереното и спонтанно вътрешно себе, до което имам контакт сега.
Факт е, че този процес продължава и достигам до все по-нови и понякога неведоми осъзнавания и пътища. Не мисля, че има процес, който има потенциален край, понеже от ден на ден всичко се изменя и достатъчно често изисква различни средства и действия за адаптация. Но резултатите и процеса се подхранват взаимно и дават много енергия, креативност и удовлетворение, които са неделимо нужното гориво, движещо човешката ни природа и търсене на актуализация.
„Животът е маратон. Не спринт.“
Фазите описани в тази тема не се ограничават до етапите на терапевтичния или професионален процес. Те са проекция на нашите отношения с хората (най-вече интимните и близки връзки), нашата отдаденост при посрещане на трудности, но тъй като в заглавието (и по идеята на Пърлс) се говори за (личностни) слоеве на невротичност, най-важното е, че отразява отношението и нагласите, които имаме към нас самите. Връзката с вярата и оценката на собствената ни стойност.
Всичко друго някак изглежда като следствие.
Гледайки на „успелите“ и наистина „избухнали“ личности в обществото ни, хора като Роналдо, Бил Гейтс, Адел, Бийонсе, Чарли Шийн или Джей Лено е лесно да се уловим за заблудата, че експлозията е бърза и лесна. Медията не ни показва цялата картина. Ние виждаме тези хора такива каквито са ДНЕС. След като са извървяли дълъг (или късметлийски, кой знае) път на кръв, пот, сълзи, съпроводен с безчет фрустрации, жертви, компромиси и провали.
Всички искат да избухнат и търсят вълшебния алгоритъм и рецепта, който да измени живота им тотално. Но това е просто инфантилно и прескача прекалено много стъпъла и препятствия, които са нужди за да направят този процес реален, здрав и интегриран. Търсим ксерокопия на чужда актуализация, напълно (или поне частично) неприложими за нашите особености и обстоятелства и заедно с това, обезценявайки своя собствен и уникален просперитет, чието изграждане може да е също толкова удовлетворяващо колкото и плодовете му (ако не и повече).
Текст: Явор Трифонов