2020-05-23 12:01:21
Възнамерявах тази статия да е продължение на последната статия, която написах за срамът и стереотипите. И макар текстът да адресира темата, причината, поради която го пиша се промени (нали… коронавируса и всичко, което предизвика) и по този начин дава доста по-актуален контекст, който да подкрепи заглавието и смисълът, който влагам в темата.
В предната статия адресирах психо-социалните фактори отговорни за изживяване чувството на (токсичен) срам и как в основата си той се заражда и усилва от липсата на подкрепа. Как може да стане парализиращо чувство, лишаващо ни от мотивация, от самочувствие, как може да блокира спонтанното ни поведение, понеже ни учи на мобилизация главно към защита от ефектите на чувството. Също така, как може да се превърне в основа за ниско самочувствие, перфекционизъм, обсесии, множество пристрастявания, нездравословни копинг механизми, психо-соматизации и (само)разрушително поведение от всякакъв сорт.
Както вече поясних, срамът се заражда в отношенията и проявлението му е знак за липса на подкрепа (ирационалното усещане, че нещо в нас не е наред; че сме грешка). Ако погледнем едностранчиво на липсата на подкрепата – тя е липса на общност. И по тази проста логика, лечението и освобождаването би било във фасилитирането или откриването на общност, която да бъде подкрепяща (вместо съперничещи и обезценяващи, които имаме в изобилие).
Което означава да има място и време за по-близки отношения, които дават позволението на някого да бъде това, което е и да бъде окуражаван/а да бъде това, което е (подаръка да се чувстваш безопасно в собствената си кожа).
Място и време, където човек да получава ясна обратна връзка от останалите, да бъде включван/а в преживяванията на останалите и въобще, да бъде свръзан/а – да приема и да споделя реципрочно с „топла“ и приемаща общност.
За съжаление, това не винаги е достъпно. Многослойността и комплексността на живота; непредвидимостта на срещите и развитието ни създава изобилие и вариетет от най-различни хора (с различни ценности, поведение, нужди и биография), където никой човек не е еднакъв с друг. Всеки различен (който смее да се разграничи повече) със своите нагласи, нужди и чувства не винаги може да се впише в общите обичаи и традиции. Още повече откакто доминиращите ни традиции и стереотипи влизат в конфликт с новите и различни работни култури, еманципации и „съвременният“ ни начин на живот, което внася допълнително объркване и фрустрация.
В големите и генерализиращи общности се диктуват правила (и е хубаво когато са ясни и конкретни), които предоставят лесно вписване и кохезия за груповите и работни цели (различна от принадлежността), стига всеки да играе по правилата. Вземайки подобен избор обаче, хората сме принудени да правим компромис със себе си (своите ценности нагласи, нужди и чувства) и да крием това, което общностните правила не одобряват, освен когато ценностите ни съвпадат с общностните.
Колективистките общества (като българското) не се съобразяват със всеки според нуждите му, и още повече – не окуражават създаването на суб-култури, особено ако са прекалено различни и в разрез на ценностите и правилата (има още много да учим в приемането и толерантността към различни суб-култури и какви са нуждите от създаването на такива).
Дотук добре – нищо ново под слънцето. Социалното често е анти-личностно и общата култура (с нейните агресори) е фрустрирала дръзките и различните откакто свят светува, но… ето тук е време да поставим и актуалната пандемия на COVID-19 и какво прави с нашата душевност. По мое наблюдение тя тотално хвърля ръжда по колелата на социалната ни машина, която вече работи тромаво и с доста спънки.
За някои хора, които социализацията е отблъскваща и даже отвращаваща (изгубили вяра и склонност към хора и общност), карантината се превърна в благодат (и рационализация за обичайното си затваряне) където изолацията да стане поне временно нормална. Парадоксално е как хората се свързват един с друг в идеята за изолация.
Но… за повечето хора, които търсят (и намират) своята пълноценност във връзка с останалите, ситуацията е допълнително фрустрираща. Ситуации където социалния ред е рязко изменен и „реалността“ такава, с каквато сме свикнали – липсва (макар и временно).
Ситуации като сегашната има потенциала да извади на повърхността най-изкривените, мрачни и болни елементи на нашата „сянка“.
Прекалено често разчитаме на заетостта от ежедневието да държи некоректното ни поведение, болките, страховете и ужасите ни далеч от нашето осъзнаване, мислене и усещане. Но сега, когато това вече се случи и нямаме автоматиката и бляновете на рутината, ставаме принудени да се срещнем със тези свои части (нездрави, плашещи, объркващи или „лоши“), които сме свикнали да държим в несъзнаване и даже сме забравили. Срещаме многоликият си срам, който общата параноя трансформира в различно (враждебно или отбягващо) поведение. [повече за това – в предишната тема]
Появява се и нещо, което ни липсва. Тук вече достигаме до душевната пандемия от заглавието. Не си обясняваме какво точно е, но ни кара да се чувстваме по-тъжни, по-тревожни, по-непълни и по-безпокойни отколкото имаме нужда (нещо голямо ще да липсва, за да създава толкова дискомфорт).
Не знаем какво е това, понеже често нямаме познанията, преживяванията и окуражаването за това и колко го желаем… та евентуално да го открием или създадем.
Това нещо, което желаем (или сигурно вече жадуваме) е чувство за принадлежност. Общност.
Разказва ни се описателно как имаме страх от близост, или имаме ниско ниво на серотонин, как сме блокирани от генерална тревожност или травма, как нямаме гъвкави социални качества или проблем с доверието. Това са съвсем точни описания (и явни сателити, които често гравитират около чувството на срам), но не засягат главната причина за нашето страдание и объркване.
Преди развитието на технологиите и социалните мрежи, хората, както почти всички биологични и гръбначни животни, сме живели в общности. Повечето животински видове организират своето съществуване и развитие в общности – стадо, прайд, ято, племе и т.н. Животните съществуват в своята общност (работят, хранят се, трудят се, живеят и умират заедно) или рискуват да понижат качеството си на живот и значително по-скоро са изложени пред гибел. При нас, хората, отдавна вече не е така.
Спомням си небрежни времена като дете когато бяхме заедно, идвахме си на гости спонтанно, споделяхме си болките и надеждите, много от родителите ни имаха приятелски отношения подобни на нашите и се събирахме по много хора… семейства и общности, където имаше незнаменимото чувство за принадлежност и всичко беше поносимо.
По ред причини, започвайки с изкривената концепция какво трябва да предстваляваме като „зрели индивиди“, ние вземаме решения, където да живеем сами или с хора чиито ценности не споделяме или пък с хора, с които живеем не-свързани и даже изолирани. И често не знаем какво да направим по въпроса дори и да го осъзнаваме… та, какво правим?
Какво всъщност често става с нас, когато живеем извън свързваща или поне подкрепяща общност? Спомням си популярен цитат на Фройд за това как любовта е най-автентичният лек за чувството на срам. Та, това което често става е, че слагаме прекалено голяма важност на това да се влюбим… в един „специален и незаменим човек“, който ще ни избави от обичайната ни самота и тъга. Някой, който да реши проблемите и удовлетвори всичките ни социални нужди. Но, това е много подвеждащо (и чест признак на гранична адаптация).
Не е изненадващо, че това огромно изискване към някого и какво трябва да бъде една връзка е най-голямата причина (извън незаявените нужди, фрустрации и очаквания на двамата) интимните връзки да рухват. Отхвърляме и нараняваме хора, които обичаме защото изискваме от тях най-жестокото…
да бъдат нашето всичко.
„Бракът беше икономическа институция, в която ти беше дадено партньорство за цял живот по отношение на деца, социален статус, наследяване и близост. Сега искаме партньорът все още да ни дава всички тези неща, но в допълнение искам да бъде моят най-добър приятел и моят искрен довереник и моят страстен любовник за допълнение, и да живеем два пъти по-дълго…
Стигаме до там, че да изискваме от един човек да ни дава това, което някога се е предоставяло от цяла една общност:
Дай ми принадлежност, дай ми идентичност, дай ми продължителност, но също духовност и мистерия и очарование и жар и всичко в едно.“
Esther Perel – Modern Love and Relationships
Допълнително, натрапчиво стартираме връзки, които не би трябвало да започваме. Поставяме се и се застояваме в токсични отношения, заради ужаса който за някои хора е това да са сами.
Или пък организираме живота и кариерата си в удовлетворяване на нарцистични амбиции и ненаситна нужда от признание, публична важност и (пресилена) отговорност и знаменитост.
Всичко това, евентуално и неминуемо, успешно или не, създава чувството за самота и даже изолация. Това е и плодородната почва за токсичния ни срам и всички наши натрапчивости. И остава единствено физически трайно да се отделим и самосегрегираме, да се откажем от своята нужда от принадлежност, да дисоциираме от себе си чувството и качествата за свързване; уязвимостта, която свързването често изисква и да стоим сами с раните, които отхвърлянето и липсата на близост отварят.
За разлика от повечето животни, с които имаме доста прилики, ние имаме проста емоционалност, чието неглижиране или злоупотреба води до комплексни психологически усложнения (пак ще акцентирам, че имаме ниска емоционална интелигентност, която не ни прави чест). Развиваме невротични страхове, ирационални компулсии, противоречиви амбиции, свръх-чувствителна или ранима душевност, която има травми на привързаността.
И в различна степен ограничаваме живота си в общност… или изобщо не знаем какво е това. И се случва все по-често и по-често. Вече има и един куп продаваща и нормализираща литература, която възхвалява и окуражава „независимост“ и самодостатъчност, без да добавя нюанса на цената за такъв живот.
А и все пак, това ли е всъщност нещото, което искаме? Наистина е по-безопасно и комфортно когато сме сами, но и аз вярвам в приказката как комфортната зона се превръща в убиец.
„Затворихме вратата, за да не влезе заблудата…
но така, как ще влезе истината?“
Често става така, че от натрапеното ни чувство „да не пречим на другите“ захвърляме собствената си (и нормална) нужда от подкрепа и/или свързване. Когато се ‚срещаме‘ с другите повече дигитално отколкото на живо, това създава в нас липса на ясна индикация и реална представа какво е това „другите“.
Чатовете (колкото и безопасни да са) и медийните описания дават незначителна информация за това кой е от другата страна. Прекалено малко информация се обменя (най-наситената бъдейки телесна и емоционална) и в невротичната си социализация, сме свикнали да ментализираме и създаваме илюзии и изкривени представи за хората (достатъчно често, просто да попълним образа… или да му проектираме).
Общностите, освен „другите“, нямат и толкова добра репутация вече. Етикети като секти, религиозни фатаници, амиши или буржоазни злодеи са част от общите предразсъдъци. Та, всъщност не са много (ако изобщо) нещата, които да ни окуражат да живеем по-свързани и грижливи един към друг. Единственият актуален мотиватор може да се яви в лицето на собственото ни чувство за самота.
И със всичко, което се случи последните седмица-две, все по-често се замислям (виждайки проявите на общите несигурности и работейки с индивидуалните в терапия) за социалната ни природа, чувството ни за общност, нуждата от принадлежност и наболелите проблеми на обществото ни. И как проявата на вируса индиректно натиска тези бутони. Как сега са разклатени повече от всякога и има таен копнеж (граничещ с фантазен и идеалистичен) нещата да бъдат различни или поне по старому (което не е особено пълноценно, но все пак нещо предвидимо и общностно).
Имаме явна нужда от повече близост, принадлежност и общност, но в момента карантината я фрустрира. Не, че може да забрани на хората да се срещат и сближават, но втълпява евентуална заплаха и цена, в случай, че риска е толкова голям. Подобно на законите, които не забраняват на хората да извършват престъпления… но все пак загатват за евентуални последствия ако те хванат.
Свободни сме да живеем както искаме (или по-скоро както личните ни ограничения позволяват). Предвид свободата да го правим и виждайки как „най-успешните“ на запад го правят, се научихме да живеем самостоятелно – граничещо със изолирано. Имаме национална култура и традиции, които са в пълна противоположност и тези крайности на изживявания често ни оставят объркани и ненаясно по отношение на това кои сме и какво искаме. Вируса просто постави противоречието под прожектор.
„Знаеш ли що напоследък китайците се справят толкова добре? Това е щото всеки в Китай е китаец, докато всеки в Америка (на задад) е расист.”
Dave Chappelle – Equanimity
Аз вярвам, чe всички (изключвайки личните амбиции, противоречия и фантазии за секунда) имаме нужда от общност и принадлежност, която се корени в биологичните ни основи… и че всички имаме трудности в удовлетворяването й. Най-малкото, защото е важно за цялостното ни благополучие и здраве и е важна основа за по-висшите ни нужди. И е естествено затруднена от срещата със обърканата ни душевност и срещата с тази на другите хора (особено във времена като сегашното).
За да опростя нещата, понякога се шегувам като казвам как сме частично еволюирали шимпанзета, със изправен гръб, абстрактна мисъл и реч. И ставам съвсем сериозен когато допълвам, че няма нищо нередно в това да имаме примитивни и понякога даже нецивилизовани нужди подобни на техните.
Та, какво толкова направи тоя COVID-19, че всъщност му обърнах такова внимание като парадоксално, без особено да го назовавам и засегна? Смятям, че постави на светло наше поведение и несигурности, родени от липсата на общност и подкрепа. Събуди в едни страх, в други надежда… и какво правим когато сме притиснати до стената… или по-точно – в стаята. Освети, по един или друг начин, незаявената ни нужда от общност (наличието и липсата), различна за всеки и неясна откъм посока на достигането й.
Текст: Явор Трифонов