Паник атаката - враг или спътник? Сам избираш.

Паник атаката - враг или спътник? Сам избираш.

2020-09-22 16:10:47

Аз съм на 29 години, завършила съм право, по приемствени причини в моето семейство, продължавайки традицията. Ще разкажа моята история, която доказва всеизвестното клише, че „ Това, което не ни убива ни прави по-силни“ или още как се срещнах със самата себе си в преживяването на многобройни, интензивни и разнородни паник атаки.

Няма да разберете моето име, нито ще видите моята снимка не защото се срамувам от това, което съм преживяла и продължавам да преживявам, а защото за съжаление все още има Стигма относно тези проблеми в някои професии, особено на държавно ниво, включително и в моята.  Дори не бих искала да наричам тези емоционални спусъци „проблеми“, защото това е буквално освобождаване на натрупани стрес, болка, тъга по здравословен  начин,  да точно така по здравословен начин, защото тялото ни е по-интелигентно от нас самите и процесите в него са безпогрешни. Представете си една тераса, която е наводнена от дъжд, но канала й е запушен, все пак водата ще прелее от парапета, за да освободи пространството и за да има шанс терасата отново да е суха - ето това се случва и с един човек, който преживява паник атака. Паник атаката е като натрупаното количество вода, която търси своя път, за да излезе от терасата.

Всичко се случи в един обикновен слънчев ден, през първата година на студентския ми живот, когато бях на път за родния си град. Качих се в автобуса с едно особено вътрешно безпокойство, което упорито се опитвах да не забелязвам. Автобусът потегли, а напрежението при мен започна да заема застрашителни размери, ръцете ми се потяха, сърцето ми препускаше бясно, тялото ми започна да изтръпва, челюстта ми се схвана, невъзможно беше да отворя устата си дори за помощ. Спомням си, че носех добре познатите на всички „ мента, глог и валериан“ в чантата си и се нагълтах с 5 хапчета наведнъж, като през това време мислено се сбогувах с живота си, с обичните за мен хора и с възможността да осъществя себе си като вече един човек в света на възрастните.

В крайна сметка след като разказах за премеждията си на майка ми, отидохме на лекар-психиатър - една много мила, спокойна и съпричастна към моите травматични преживявания жена. Изписа ми всеизвестните „ антидепресанти“ със съвет към мен, че това ще бъде моята патерица за справяне с паническите пристъпи. И така и стана след месец аз отново се върнах обратно към нормалния ритъм на живот, сякаш нямаше и помен от тези страшни бури, през които бях преминавала до скоро. Година-две и след малко по-интензивна тъга, която преживях, паник атаките ми отново ме навестиха, този път в някаква нова версия, която не познавах... чувство за нереалност, необясним страх, трудност да извършвам нормалните си ежедневни дейности, липса на всякакъв апетит, мрачни мисли, че е възможно да полудявам и нетърпимостта на собствения ми образ в огледалото. След двумесечни мъки в опит да не се върна отново към хапчета, все пак сценария се повтори, подобрението дойде много бързо... И така в годините неколкократно съм посягала към този вид лекарства, за да се справя с така нареченото „ Паническо разстройство“, защото когато това се повтаря спокойно можем да го наречем по този начин. Имала съм преживявания с паник атаки дори и когато все пак съм приемала лекарства, но са били сравнително по-слаби и по-възможни за преодоляване.

В годините се сблъсках с всевъзможни симптоматики, носещи ми разнообразен дискомфорт от всякакво естество, но задухът при мен е най-силно изразеното проявление.

Аз съм човек, който обожава живота, приятелите си, купоните, динамиката и за мен паник атаките бяха изключително силен  блокер на всичко, което обичам. Дълги години се борех с тях така сякаш всичко е на живот и смърт, придружено и с огромния ми панически ужас от самата смърт, което можете да си представите как вместо да облекчава болката и страданието ги превръщаше в нещо почти непреодолимо. Изчетох много литература, започнах да ходя при моята психотерапевтка, с която работя и до ден днешен и смея да твърдя, че това е едно безвредно, но и много необходимо лечение за душата. А според мен няма душа, която придобивайки различни опитности тук на земята през болка или удоволствие, през щастие или нещастие, да не се нуждае от това професионално и извисено напътствие от човек, който знае как да работи с дебрите на човешкото същество.

Спрях да се боря с тази тревожна, трептяща част от мен, която понякога ми поднася преживявания на страх, безспокойство, липса на стабилност, сърцебиене, задух и усещане за край. Осъзнах, че всички ние сме различни и светоусещаме по различен начин, и паник атаката е част от цялото. Тя никога няма да пропусне да ти напомни, че си жив, а ти не забравяй: Животът е такъв, какъвто Ти сам избереш да бъде!

 

Текст: Анонимен