Агресията като част от нас. Ще се справим ли с нея, без значение от коя страна сме?

Агресията като част от нас. Ще се справим ли с нея, без значение от коя страна сме?

2020-09-26 15:02:18

Срещаме ви с прекрасната Изабел, която с радост прие да сподели своя опит и методи за справяне с агресията, гнева и прическата. :) Тя е зодия Овен, очи - троен лешник и чувство за хумор, което подканва към обожание!

Здравейте и благодаря за поканата да споделя личния си опит. Надявам се да бъде интересно и най-вече полезно за хората, на които често им се случва да се сблъскват с агресията като вид насилие - психическа и физическа.

Ще започна с това, да разкажа малко за себе си. Казвам се Изабел и съм на 33 години, родена съм в България, където и израствам. Баща ми е от Португалска Гвинея, или по-точно Гвинея Бисау. На това се дължи и тъмният ми цвят кожа, както и очите тип „троен лешник“, описани по-горе от вас. :) От физическото описание става ясно, че се различавам от приетите стандарти за страната. В ранна детска възраст нямах усещането, че по някакъв начин се отличавам от другите деца. Проблемите ми започнаха в училищната среда. Бях подложена на огромен психически тормоз чрез вербални нападки, които стигнаха и до физическа разправа. Обиждаха ме с думите „маймуна „ „негър“ „лайно“, казваха ми, че тук не ми е мястото и да се връщам там, откъдето съм дошла, а именно джунглата. Чувството беше ужасно, тъй като аз самата нямах представа на тази възраст кое е вярното. Дали са прави с това, което казват и дали наистина моето място е тук. На този въпрос дете на 7г няма как да отговори, затова и останах с чувство за малоценност известен период. Прибирайки се от училище, бях потисната и затворена, като че ли е минал още един ден, в който съм оцеляла. Това веднага се забеляза от майка ми, като тенденция в поведението ми, но винаги когато ме попиташе „какво става?“, отговарях еднозначно с „нищо“. Изпитвах срам да споделя какво всъщност се случва, но това, че нещо не е наред не й убягна и в последствие ме премести в друго училище, като ме и записа на тренировки по карате, за да бъда по-способна да се защитавам, поне физически.

Училището, в което бях преместена, бе така нареченото „Eврейско училище“, в което отсъстваше расизъм по обясними причини. В този ми период единственият метод за справяне, беше смяна на средата. Оказа се много полезно от гледна точка на това, че там общувах предимно с хора, които бяха със същия статут в обществото.

След завършване на основното ми образование, бях силно разтревожена какво следва оттук нататък, дали сценарият от Първи клас няма да се повтори.

Този ми страх ме мотивира да тренирам още повече карате, за да избегна поне физическото насилие и с течение на тренировките, изградих и доста голяма психическа стабилност. Знаех, че аз мога да постигна много и че по нищо не отстъпвам на другите. Някак, спортът ми помогна да повдигна самочувствието си и увереността в себе си. Така че смятам физическата активност за добър способ за справяне с ниско самочувствие и неувереност. С напредване на времето, разбрах също, че човек, който е неуверен, потиснат, свит, предизвиква хората агресори да си позволяват такъв тип поведение на насилие и буквално да те виждат като жертва.

Придобивайки все пак увереност, самочувствие и бунтарският нрав, характерен за тийнейджърските години, мога да кажа, че нямах проблеми в гимназията със съучениците си, а по-скоро имах неприятни преживявания с хора, определящи се като „скин хед“. Подвиквания по улиците, освирквания и скандиране на нацистки лозунги, бяха най-честите реакции спрямо мен от тези хора. Ситуацията, оказала най-голямо влияние, за мен беше, когато една вечер, разхождайки се по улицата, чух отново подвиквания. Но този случай беше по-различен, тъй като усетих, че хората, които викат по мен, се спуснаха и да ме гонят и единственото нещо, което можех да направя, е да бягам. Бягайки, мислех за това как да се спася и какво да правя в случай, че ме хванат. Нападателите бяха много близо и успяха да ме изритат в крака така, че да ме повалят. Падайки по средата на улицата инстинктивно се свих на кълбо, пазейки най-вече главата си. Последваха поредица от удари и ритници по цялото тяло. От преживения шок нямах представа колко време е продължило нападението. Разбрах, че е свършило тогава, когато чух сирените на полицейска кола.

Прекарах един месец в гипс със счупено коляно. Времето, в което бях неподвижна и вкъщи, използвах за да размишлявам, как човек може да се справи с това, какво е хубаво да направи, и може ли такава ситуация да промени мирогледа за живота като цяло. Истината за мен е, че не сме способни да променяме хората, особено тези, които не познаваме, но можем да променим нашите реакции към тях. За мен, работещ вариант и след това изпитан, беше да влизам в директна комуникация с тези, които ме нападат. Да се изправям лице в лице с тях и да питам къде е проблемът, какво искат от мен и смятат ли, че това е начинът да го постигнат. Първоначално е доста страшно това, да покажеш, че не те е страх, да се изправиш срещу проблема и да търсиш комуникация с него, но истината е, че такъв тип хора обикновено се страхуват именно от директната комуникация, защото е действие, което не очакват и не знаят какво да правят в подобна ситуация. Свикнали са жертвите им да бягат, да мълчат и да не задават въпроси. Чуждо им е това, някой с равен тон и безразличие да пита, какъв е смисълът на действията им. Обикновено се обръщат, псуват те и си тръгват, но истината е, че всъщност те бягат. Това беше моят план за действие срещу насилието върху мен и мога да кажа, че за мен беше работещ.

Агресията е нещо, с което всеки един от нас е имал среща. Причините за нея са всевъзможни и индивидуални, присъства в домовете ни, в училище, на улицата - тя е проблем на цялото общество. Промяната идва отвътре и от нас самите. Затова като финал искам да кажа, че важно е не какво правят другите, а какво правиш ти. Как възприемаш дадена ситуация, как реагираш и какво означава това за теб. Умееш ли да споделяш, когато имаш проблем. Способен ли си да търсиш помощ, вярваш ли достатъчно силно в собствените си способности - че можеш да се справиш с всичко.

Грижете се за духа и тялото си чрез медитация и спорт и смятам, че всяко едно препятствие би било по-лесно преодолимо.

 

Поздрави,

Изабел