2020-09-28 22:52:23
Казвам се Радул и ще разкажа за моето пътуване към себе си, за глупостта да се провалиш и за дързостта да опиташ да се промениш. За пътя към това отново да бъдеш здрав и отново да обикнеш себе си.
Роден съм с тегло 3.60 кг., високо и напълно здраво бебе. Детството ми беше нормално, така и растях, докато не дойде моментът, в който теглото ми започна да се променя изключително бързо и това да се отразява на моята физика и психика. Проблемът с неистовия глад и култът към храната се задълбочаваше и ме обсебваше. Въпреки усилията на родителите ми да ме ограничават, аз намирах начини да се наям с всичко, което ми беше забранено. Апетитът ми към сладките и тестени изделия не можеше да бъде спрян. Може би поради факта, че бях единствено дете, родителите ми не успяваха да бъдат строги и ми прощаваха бързо. Всичките джобни, които получавах се измерваха в храна, криех опаковките от вафли в книгите от библиотеката и прекарвах времето си в близката пекарна, вместо в игри с приятели. Оплитането в лъжи беше моят начин да си набавя шоколад. И така, започнаха проблемите с подигравките на съучениците ми, от което страдах, но единствено спасение намирах в това да се наям. Този повтарящ се сценарий стана начин на живот, килограмите вървяха нагоре, а аз не успях да кажа стоп. С годините станах по-затворен и склонен към депресии, а похапването беше моето бягство от физическите и психически удари, както и от реалните преживявания и емоции. Заради външния ми вид аз бях вече различен и често се чувствах отритнат и нехаресван, още по-лошо, самият аз започнах да не се харесвам. Започнаха и здравословните проблеми - плоско стъпало, потене и предразположеност към диабет. Бях враг на самия себе си и не осъзнавах своите проблеми. Не разбрах, че този мой "приятел" се оказа най-голямият ми враг.
Годините минаваха и здравето ми се влошаваше все повече. Аз не обръщах внимание на това. Храната се превръщаше от необходимост, в нещо, което ми доставяше удоволствие и бе център на моя живот. Количеството ставаше все повече и повече, а гладът и мисълта за храна се бяха настанили комфортно в главата ми. Отричах, че ям огромни количества храна и начесто. С този начин на мислене аз живях доста години и "резултатите" не закъсняха - тежах повече от 210 кг., започнах да спя трудно, кръвното ми налягане беше високо. Когато лежах чувах пулса си и не можех да заспя. Появи се сънната апнея, кръвната ми захар беше висока, трябваше да започна да си бия инсулин всяка вечер и диабетът вече беше реалност. Потях се повече, не можех да вървя повече от половин час. Моите килограми караха другите да се съобразяват с тях и това ме съсипваше. Качеството ми на живот се влошаваше и трябваше да се откажа от неща привидно елементарни и типични за всекиго. Аз трябваше да приема истината - ще се чувствам и бъда инвалид до края на пътя си. Усилията, които полагах да съм като другите ме изтощаваха и уморяваха. Всичко това даде отпечатък върху психиката ми. Нещата, които ми доставяха удоволствие като пътуване, природа, море, контакт с хора, бяха трудни за мен и разбрах, че повече няма да мога да бъда истински щастлив. Бях жив, без да живея.
Не знам кой точно е преломният момент, но в главата ми изплува споменът за мой познат, който тежеше 250 кг. Спомням си как изглеждаше като дете и как, когато всички го видяхме за последно. Беше ужасно и тъжно. Дълбоко в себе си знаех, че ако нещо не се промени, ме очаква същото. Това ли исках за мен и близките ми, трябваше да си отговоря на тежки въпроси.
Главния човек, който повлия на моето решението за операцията байпас на стомаха и да направя така необходимата промяна е основно моят баща. Спомням си, че в един момент започнах да се прибирам все по-рядко при родителите си, защото не исках да виждат моето състояние. При срещата ни откривах изписани на лицата им болка, отчаяние и мъка, а сълзите им ме караха да страдам и да си задавам въпроса защо продължавам да правя това?
Съдбовната година беше трудна. Година на катарзис и прелом, накара ме да осъзная, че чрез разочарования и болка трябва да намеря път към себе си и да взема важни решения. Имах щастието да попадна на добър лекар и да доверя живота си на него. След операцията предстоеше по-тежкото. Трябваше да променя всичко в живота си, да скъсам с миналото и да гледам напред. Да осъзная, че трябва да бъда смел в решенията, да преодолявам изпитанията и да мога да искам прошка от себе си и близките. Да не спирам да се старая да бъда по-добра версия на себе си. Да съм благодарен за втория шанс, който получих от съдбата. Да живея отново като нормален човек, да се радвам на живота и да се уча от грешките си. В рамките на година след операцията свалих 60 кг. Срещнах нови хора, които промениха живота ми, спрях инсулина и всички лекарства, които пиех за кръвно и диабет, мога да се движа и спортувам, като вече тежа 117 кг. Мога да се наслаждавам на всичко, което ми се случва и да страдам понякога, но винаги да вярвам, че най-доброто предстои и аз го очаквам с нетърпение!
Разбрах, че трябва да открия своя път, своята същност и да се изправям срещу проблемите си. Сега съм жив и живея ЖИВОТА. :)