2020-10-18 20:25:41
Здравейте, казвам се Райна Караянева и съм на 31години - модел, актриса, инструктор по спининг и майка. :)
В тийнейджърските си години между 15 и 17 имах хранителни разстройства - анорексия, която премина в булимия. Държа да отбележа, че тези неща се случват преди да стана модел.
Можеш ли да ни разкажеш как започна всичко? Какво те подтикна да стигнеш до анорексията?
Анорексията ми започна не заради борба с килограми и желание да изглеждам по-добре, а по-скоро с желанието да впечатля родителите си и главно баща ми. Винаги ми е казвал, че не се храня достатъчно и в един момент реших да му покажа какво значи да не се храня достатъчно и започнах с намаляването на количеството храна, след това изключих 90% от нещата, които консумирах. Постепенно организмът ми се изтощи от неядене и преминах към стадия на булимията, в който поемах неограничени количества храна за отрицателно време и след това я повръщах.
Не е имало момент преди хранителните разстройства, в който да съм си мислила, че има проблем с теглото. Започна като демонстрация пред родителите ми и се стигна до болестно състояние. Беше верижна реакция - започна с идеята да привлека внимание, след което развих различно отношение към храната, към килограмите си и към начина, по който изглеждам.
Какво беше чувството, когато погледна кантара и видя първите килограми, които си започнала да сваляш?
Истината е, че изключително много ми харесваше, че съм толкова слаба и че свалям все повече и повече килограми и си мислех, че ставам все по-красива и по-красива.
Една година след като се възстанових, намерих смелостта да си погледна снимките, правени по време на хранителните разстройства и осъзнах колко безкрайно зле съм изглеждала.
В момента каква е представата ти за красиво женско тяло?
Спортно и стегнато. Но тогава беше на мода слабото женско тяло и предполагам, съм се поддала.
Колко килограмна беше, когато започна с отслабването и колко беше, когато осъзна,че имаш проблем?
Когато започнах да не ям, бях 55 килограма, а малко преди да започна с оздравителния процес, бях 32кг.
Била ли си в болница?
Не, защото се заинатих относно това и възстановителният процес буквално ми отне 2 месеца. В този период ядях банани, течен шоколад и бебешки каши. Започнах да се храня на инат.
Защото, когато родителите ми разбраха, че имам проблем, веднага ме заведoха при специалист, който се занимава с хранителни разстройства. Там жената ми каза, че това е една болест, която никога не се лекува, от която много трудно се извеждаш сам. Имаш нужда от помощ, от това да пиеш психотропни упойващи вещества и да те захранват в болнична обстановка с течна храна.
Исках да докажа, че няма да стигна дотам и да покажа, че както съм успяла да отслабна толкова, така и ще мога да напълнея толкова бързо. И реално погледнато - аз наистина напълнях бързо. С малката разлика, че пак завърших 55кг, но нямах мускулна маса.
Започнах хранителното разстройство като нормално изглеждащо момиче, а завърших като бухтичка, защото всички килограми, които качих в рамките на 2 месеца, бяха мазнина.
А всъщност, след като премина този период, как се чувстваше? Потисна ли те допълнително психически това, че не си си възвърнала тялото, коеето си имала в началото? Как успя да се справиш?
Това, което ме спаси, беше спортът и здравословното хранене. Потиснах се брезкрайно не толкова заради килограмите, които могат да се регулират, но хранителните ми разстройства се отразиха много на целия ми организъм - коса, нокти, зъби, кожа, в последствие се оказа, че някои органи също са засегнати. Отключиха ми се безкрайно много алергии, които нося до ден днешен. Косата не се възстановява напълно.
Но в момента, в който намериш средата, мотивацията, хората - семейството ми и приятелите, които ме подкрепяха през цялото време, това ти дава сили.
Коя беше повратната точка, в която разбра, че трябва да спреш?
Може би винаги съм си давала сметка, че това, което правех в онзи момент, не е хубаво за организма ми, но вече беше болестно състояние, а не някое моментно решение и няма да забравя как отидох на детски лагер през лятото . И на пъвата вечер аз изпаднах в истерия, защото бяхме 6 момичета в една стая с една баня, което за мен беше нещо немислимо. Тогава отношенията ми с тоалетната чиния бяха много важни, защото всичко, което поемах, го повръщах. Звънях на родителите ми, ревейки, да дойдат да ме приберат. Те дойдоха, взеха ме и разбраха, че нещо тотално не е наред с мен психически. Психиката ми се беше счупила. Видях как им се отрази на тях, как се самообвиниха, сринаха се буквално за дни. Тогава разбрах, че трябва да се стегна и да се оправя.
Какво е храната за теб днес?
Към настоящия момент много обичам да си хапвам. Храната е приятел, тя не е враг.
Заради това хранително разстройство, което имах, започнах да се интересувам повече от храната - да чета за правилен начин за хранене и да ям по кръвна група. Започнах да готвя и в момента много обичам да ям вкусна храна, НО и досега имам безкрайна бариера в главата за нездравословна храна - тоест неща от рода на fast food, пържените храни, захар - не ги харесвам и не ги консумирам. По-скоро се притеснявам, че ако тръгна рязко да качвам килограми, мога да си отключа проблема отново.
Докторката, която ми каза тогава, че трябва да ме лекуват в болница, каза също така, че това е болест за цял живот. Тогава ми се струваше невъзможно, но е факт. В много стресови ситуации дори в момента ми идва да се натъпча с храна и да ида до банята да повърна. По-лошото е, че и съм го и правила, но когато усетя, че вече 3 дни подред го правя, се събирам някакси и спирам, защото знам докъде мога да стигна.
Книжките за самопомощ и посещаване редовно на терапевт са ми помогнали да не се върна обратно към този неприятен момент от живота ми.
Ако някой ти каже сега, например, че тази дреха не ти стои добре, как би реагирала?
Доскоро, ако някой ми го беше казал, щях да се засегна, да се замисля какво точно не ми е наред и върху коя част от тялото си трябва да работя, но работата ми с терапевти ми е помогнала да си изградя някакво самочуствие и да не ме интересува, на кого не му харесва как ми стои дрехата. :)
Трудно ли ти е да говориш за проблемите ти с анорексията и булимията? Какво предизвиква у теб този разговор?
След като 2 години упорито се крих, по време на хранителните си разстройства, от най-близките ми хора и никой не знаеше в началото какво се случва с мен, защото ме беше безкрайно срам и минах покрай периода на отрицание, че изобщо нещо се е случило, просто дойде един момент, в който се „отприщих“. Една психоложка ме посъветва да говоря за проблема, за да се опитам да го превъзмогна по-бързо и в момента нямам проблем да говоря за това, както се вижда. :)
Какво би казала на човек, който в момента страда от анорексия?
Ако трябва да кажа нещо на човек, който се бори с хранителни разстройства, това е, че за да се справиш, се изисква силно желание и воля. Не е срамно да се потърси помощ, да се говори за това, да се докоснеш първо до най-близките си хора, да потърсиш професионална помощ. Не е срамно да осъзнаеш, че имаш проблем и да се опиташ да го оправиш.
Линк към видео интервюто: тук