2020-11-12 21:27:28
Здравейте,
Казвам се Петя и съм на 38 години. Имам собствен бизнес в сферата на туризма и не леката задача да бъда майка. Хобито ми е да пътувам и опознавам нови страни, да срещам нови познанства.
Бих искала да благодаря за поканата на екипа на iMatter.bg, които ми дадоха възможност да споделя и моята история, с която се надявам да помогна и дам съвет на жени, изпаднали в моето състояние – следродилна депресия.
Като цяло, в животът ми всичко се случва по план. Пълна еманципация - учене, кариера, семейтво до 30 години.
И тук идва моментът за най-важния елемент в живота на една жена - появата на първото й дете.
Няма по-голяма радост и щастие от това да дадеш живот. Имах лека и спокойна бременност, пътувах, работих и се забавлявах почти допоследно. Моята дъщеря се роди през Декември преди 7 години. След прибирането ни от болницата всичко беше нормално. Еуфорията ни беше завладяла изцяло - нов дом и новият член на семейството ни, както и предстоящите Коледни и Новогодишни празници. Домът ни преливаше от гости - семейство, роднини, приятели. Неусетно месецът отлетя и грижите около детето ни завладяха изцяло. За съжаление, 20 дни след секциото получих усложнение, операцията не беше затворена изцяло и раната трябваше да се зашие наново. Стресът, болката и погълнатите лекарства дадоха своето отражение - спирането на кърмата. Първите дни имахме помощта на майка ми, но аз предпочитах да се справям сама. Нямах доверие на никого. Бях мнима, дали млякото в шишето на бебето, приготвено от някой друг, ще бъде наравно с мерителната чертичка, дали бибероните са старателно измити... Дните се превръщаха в нощи, а нощите в дни, загубих представа за това кой ден сме, а умората бавно ме обвиваше, като бебешка пелена. Започнаха да ме обземат натрапчиви мисли - дали се спрявам добре като майка, дали детето ми е добре, дали диша докато спи, дали не се разболява. Бях тъжна и често ми се плачеше, а не разбирах защо, нали това исках? Нямах желание за нищо. Не ми се говореше и чуваше с никого. Не ми се излизаше навън, а и времето беше адски студено (поредното оправдание ) и не позволяваше разходки. Изцяло ограничих социалните си контакти. Работата на мъжа ми беше свързана с чести пътувания и на практика 80% от времето бях сама с бебето. Тази самота и изолация ме топяха бявно и мъчително и така ден след ден, месец след месец. Не спях добре, не можех да се отпусна, липсваше ми концентрация. Усещах, че потъвам, но потъвах мълчешком, давах си кураж, че това ще отмине, че е само временно състояние. Започнах да излизам на разходки с бебето, но нямах желание да се запознавам с никоя от майките. Не ми се слушаха истории за пелени, био пюрета и млека, всичко ме дразнеше. Избирах някое тихо място, на което да поседна навън. Липсваха ми приятелите, но повечето от тях нямаха деца и не желаех да ги обременявам с проблемите си около депресивното си състояние.
Една вечер около четвъртия- петия месец, усетих пробождане от дясната страна на гърдите, веднага след което и изтръпване на лявата ми ръка, чак до пръстите на ръцете ми. Изплаших се до смърт, поставих си най-страшната диагноза – инфаркт. Студена вълна премина през цялото ми тяло. Гадеше ми се. Мобилизирах се и веднага прозвъних на личния си лекар и споделих подробно състоянието си. Изслуша ме много внимателно и ме успокои, че всичко е на психическа основа. Попита ме какво толкова много ме е притеснило, за да почувствам този дискомфорт. Замислих се, но нямах ясна представа на какво се дължеше, тогава бях в тотален колапс. На следвщия ден отидох на преглед и ме изпратиха при специалист, направих си ЕКГ и кръвни изследвания. За щастие, всички показатели бяха в норма, а диагнозата - следродилна депресия. Не тялото, а душата ми страдаше, при мен всичко беше психосоматично. Запазих си час при психолог, който ме насочваше и се движихме в правилната посока да изляза от това състояние на тревожност и апатия. Записах се на спорт, започнах да общувам с много нови хора и записах така отлаганата магистратура към основната ми специалност. Преродих се, бях щастлива, мотивирана и изпълнена с енергия. Отношенията с партьора ми се подобриха. Върнах си предишния позитивизъм, радвам се на всеки миг със семейтвото си и съм една много щастлива майка и обичана жена.
Като съвет към всички жени - бих им казала на първо място да не се страхуват и да не се затварят вътрте в себе си. Споделяйте. Няма нищо срамно да потърсим помощ, мнение, подкрепа от семейтвото, приятелите или директно от професионалист. Бъдете активни и не се оставяйте по течението, защото течението може да Ви отнесе. Всички държим юздите на собствения си живот и сами насочваме емоциите си по избрания път.
Бъдете здрави и се обичайте!