2020-12-08 17:32:43
Здравейте!
Казвам се Елена и съм на 27 години. И моят живот, като на доста хора на тази възраст, се въртеше около работа, приятели, пътувания, собствено развитие и планове за близкото бъдеще. Един ден обаче, неочаквана диагноза внесе чувства на несигурност и страх и постави психическата ми сила на изпитание.
Една вечер, слагайки лосион за тяло, открих бучка в едната си гърда и 2 седмици по-късно един от най-големите ми страхове се потвърди – рак на гърдата.
Бивайки пренасочена от лекар на лекар, минавайки през безброй изследвания и разговори с лекари, по време на които се налагаше да взимам решения, които в последствие биха имали необратим ефект върху живота ми, ме накара да се чувствам като в бездънна бездна, от която нямам представа как ще изпълзя. Потвърждаването на диагнозата и насрочването на операцията успокоиха демоните в мен, но останах превзета от мисли за бъдещето и как тези интервенции биха променили начина ми живот и интимните ми взаимоотношения. След операцията, когато мислех че най-страшното е преминало, лекарите ме осведомиха за промяна в диагнозата, поради която се налага химиотерапия. Паниката и страха надделяха отново.
Тук е моментът да спомена, че първата ми реакция, след като бях уведомена, че ще се наложи химиотерапия, беше „Ами косата ми?“. Да, косата е нещо, което допринася изключително много както за външния вид на един човек, така и за начина, по който един човек се държи. Косата ни дава самочувствие, чувство за индивидуалност. Но в сянката на толкова сериозна диагноза, прецених че да изгубиш косата си е малка цена, която трябва да платя, за сметка на здравето. Да, косата ми липсва, но с или без нея – аз съм си аз, а индивидуалността извира от начина по който приемаме предизвикателства и се справяме с препятствията в живота. Аз лично съм безкрайно благодарна за безвъзвратната подкрепа и любов на близките ми, без които не мисля, че можех да се справя и без които цялото това преживяване щеше да е истински ад.
Нещо, което ме крепеше през цялото време беше ранната диагноза, изключително професионалното и човешко отношение на лекарите и безвъзвратната любов на хората, с които бях споделила. Винаги поставях нещата в перспектива и никога не забравях да си напомня късмета, който съм извадила с ранното диагностициране и адекватната реакция от страна на лекарите, които дори за минута не пренебрегнаха ситуацията и успяха да организират спешна операция и лечение по време на световна пандемия. Пандемия, която противоположно на очакванията, в крайна сметка изигра позитивна роля в моето лечение. Да, бях поставена в рискова група, ходех сама на прегледи, изследвания и вливания, но поради глобалното извънредно положение по света, успях да се почувствам като част от цялото, а не изключение. Да, физически и психически преживях нещо много различно, но факта, че не само аз, ами и всички които познавам – приятели, колеги – работеха от вкъщи, не можеха да пътуват и прекарваха повечето време вкъщи, превърна моето преживяване от потенциална травма в „нормално“ ежедневие. Извънредната ситуация най-вече ми помогна по отношение на това, че не бях аз причината мои близки да се ограничават от социални контакти, пътувания и прочие. Може да звучи тривиално, но да лишаваш здрави хора от това да си живеят живота свободно, защото ти си болен и ти се нуждаеш от грижи може да бъде доста травмиращо. Също така може да бъде много тежко за близките да балансират между забързания си начин на живот и това да са до теб, когато имаш нужда.
Сега, когато си давам сметка за преживяното, осъзнавам че, бях по-уплашена и се чувствах по-безсилна по време на първоначалните изследвания и преди започването на лечението. Страха от непознатото, страха от това каква точно диагноза ще ми поставят, страха от това какво ще се случи с мен, страха от това как всичко това ще повлияе на близките ми … беше немислимо. Уточняването на диагнозата и незабавната лекарска намеса ми вдъхнаха нужния кураж, който ми помогна да видя светлина в бездната. Споделянето с близки около мен също ми вдъхна кураж да започна химиотерапията обнадеждена и борбена, готова за различни трудности и усложнения, но все пак надявайки се за най-доброто. Но безспорно най-сърдечната надежда и кураж бяха вдъхновени от моето семейство – майка ми!
От страх да разбия душата й като споделя през какво минавам, реших да изчакам възможно най-ясно формулираната диагноза, преди да й споделя, с цел да омекотя емоционалните удари, които несъмнено ще й нанеса. Идеята да съсипя някого, който толкова много обичам, ме съкрушаваше, но минавайки през изследвания без подкрепата на някого, толкова обичан от мен, се оказа предизвикателство. В момента, в който споделих какво се случва, осъзнах, че голяма част от преживените дотогава стрес и паника се дължат на възпирането ми да споделя с най-близкия до мен човек.
Чрез споделени чувства и мисли, преживяното се превърна в групово усилие да се преборим с нещо толкова страшно. Да, аз поемах физическото бреме от лечението, но психически аз и всички около мен изминахме сложен път, който смятам че ни е сплотил повече от всякога.
Живейте, споделяйте, обичайте, следвайте мечтите си и дръжте тези, които обичате и ви обичат близо, защото никога не знаете какво ще се случи. Живота е кратък, но може да бъде пълноценен. Оценявайте всяка минута, бъдете компасите в собствения си живот, но никога не забравяйте звездите около вас, които непрестанно ви съпътстват!