2021-10-18 14:41:19
Здравейте,
Главно споделям историята си в следващите редове с надеждата повече хора да придобият смелост да разбият стигмата, поставена относно психичното здраве в България и най-вече стереотипа относно зависимостите, наложен в обществото ни.
Моята история започна преди 6 години. Бях на 16 години, страдах от изключителна тревожност, бях на предела на депресия, имах паник атаки, а в средата в която растях, mental health issues бяха неща, за които не се говореше, бяха срамни и лошо приемани, затова и се справях както можех сама. Дори родителите ми не бяха наясно със състоянието ми. Заедно с това имах и сериозни семейни проблеми, с които също се налагаше да се справям главно аз, на доста крехка възраст. Представяте си, че в подобна ситуация всеки човек би имал нужда от отдушник, от начин, по който да избягаш от проблема си, вместо да го решиш и признаеш. За мен това бяха тежките субстанции.
В началото всичко бе на шега, от време на време. Никога не съм мислила, че ще достигна момент, в който това ще бъде животът ми. Но времето минаваше, на мен ми харесваше, тревожността ми бе изместена от свръх самочувствие и увереност, чувствах се постоянно добре. Разбира се, след 1 година ежедневна употреба, нещата се промениха, депресията стана хронична, започнах да изпитвам параноя, да губя приятели и семейството си. Но въпреки това продължавах с надеждата да избягам и от тези проблеми. Така минаха още 3 години. Най-ужасните в живота ми. През тези години загубих всичките си приятели, семейството ми затваряше очи, и те не искаха да признаят очевидното, здравето ми беше в ужасно състояние. Не се хранех и не спях с дни, придобивах толеранс и все повече се опитвах да го надскоча и това допълнително влоши психиката ми. Не можех да различа реалността от илюзиите, създадени от ума ми. Исках да спра и се опитвах постоянно, но просто съзнанието ми не позволяваше. Трудно е да се опише какво е чувството - може би все едно друг човек те контролира.
След всичко, което ми се случваше, един ден загубих доста скъп за мен човек именно заради наркотици и това беше повратната ми точка. Исках да спра, трябваше да спра. Това беше най-трудното изпитание в живота ми до момента. Най-тежкото бе да приема срама и вината, която чувствах, да се опитам да оправя отношенията с хората които разочаровах. Не се отказах, преглътнах всичко и потърсих професионална помощ. 2 години по-късно съм напълно sober и все още е трудно, но това е нормално. И тук искам да кажа - когато аз страдах от активна зависимост, всички около мен мислеха, че се забавлявам и си живея живота, никой не знаеше колко зле бяха нещата в съзнанието ми. Ако познавате някого, който употребява ежедневно дадена субстанция, моля ви попитайте го как е и дали има нужда от помощ, не винаги хората употребяващи "просто така се забавляват". А на всеки, който се бори с дадена зависимост искам да кажа: всичко това, което чувствате е нормално, НЕ Е срамно, НЕ ви прави лабилни психически или по-слаби. Говорете с някого, потърсете помощ, намерете причината, която е довела до тези драстични мерки. Зависимостта е начин да избягаш, не бягайте хора, недейте, защото всичко е забавно и игра, докато вече не е. Дано не ви звуча твърде драматично, просто от тези думи имах нужда аз преди, надявам се да съм помогнала на някого, който се нуждае днес.
Извинявам се, че е по-дълго. И ще оценя анонимността. Надявам се да достигне до някого в нужда. 
Текст: Анонимен
Ние благодарим за споделянето!
„Споделените истории“ е инициатива, с която искаме да обърнем внимание на психичното здраве – да подкрепим и мотивираме всеки на теми, които всъщност засягат всички. Някои от вас ще се припознаят в тези истории, на тях заедно ще вдъхнем кураж, а други ще преосмислят своите възприятия. Изпратете ни вашата история и ние ще я споделим.
Прочетете още истории от поредицата с подзаглавие "Споделено от:" в нашия блог.